Знаете ли какво се случва, когато живееш с някого 15 години и изведнъж него го няма?

Ще ви кажа. Първите десетина дни ти е много куцо. Плаче ти се и плачеш, липсва ти безумно, просто го няма. Няма го в нито една стая, няма му дрехите и обувките, няма го в леглото ти, няма го при децата ти. Не ти помага в чистенето и пазаруването, във воденето на детска градина на отрочето, не говори с теб, не вечеря с теб. Липсва. Да, вайбър, скайп и подобни помагат, но не е същото, физически го няма и това си е. 

В един момент "траурът" минава и осъзнаваш някои неща, а именно:

1. Телевизорът е само твой и можеш да гледаш колкото искаш крими сериали.
2. Също можеш и да четеш до три през нощта, без някой да ти казва "загаси тая лампа, че не мога да спя от нея".
3. Прането намалява значително.
4. Не е нужно да готвиш, щото и без това децата ядат у баба им.
5. Приятелките ти практически могат да живеят у вас без проблем.
6. И други дребни неща.

(о, мили ми съпруже, ако прочетеш това някога, не се сърди, аз все така те обичам)

И започнах да живея в някакъв късен пубертет. Почти спрях да ям и минах на алкохолено-цигарена диета, в следствието на което отслабнах безумно и девет месеца по-късно мъжът ми едва ме позна. Благодарение на майка ми успявах всеки уикенд да се правя на нищо. И изобщо живеех на пълни обороти, паралелно с това работех, все пак гледах и децата, изпратих сина ми в първи клас, а тийнейджъра в гимназия. Абсолютно не спрях и се чувствах с едно десет години по-млада, също и нескромно ще споделя, че така си и изглеждах (всъщност аз по принцип така изглеждам, хахаха).

Не беше никак лошо, но добре, че беше временно, защото черният ми дроб нямаше да издържи, наздраве. 

Така минаваха дните, изнизваха се месеци, сезони, лятото, есента, зимата, все без него, първолак без него, гимназист без него, годишнина без него, Коледа без него. 

А той се чувстваше добре в малкото седем хилядно градче, спокойно и сигурно. Единствено ние му липсвахме.

Някак дойде февруари, той нае по-голяма квартира и купи самолетните билети, оставаше месец до полета. И започна голямото реване, не искам да се разделям с родителите ми, с майка ми реално не съм се разделяла никога, нищо, че живея без нея от 18 годишна, тя винаги е наоколо. С приятелките ми, които познавам от 20 години, също не ми се разделя, с колегите ми и с един куп други приятели също не ми се разделя. Не ми се разделя дори с панелката в Дружба и боклуците по улиците. 

И като се почна едно разделяне... пиене, рев, пиене, рев, махмурлук, махмурлук. И така цял месец. Приключи се нощта преди полета, замаяно събирах багаж и продължих да плача.

А пътуването заслужава цял един отделен постинг, сега ми е смешно, ама тогава ми идеше да умра безкрайно. Очаквайте продължение :)